Онзи ден /26.05.2007/ ми се случи най-лошото нещо, което ми се е случвало някога. Загубих кучето си – Арти. Не загубих в смисъл избяга, а най-лошото – почина.
Не мога да опиша, какво е чувството, но ако опиша какво беше той за мен ще разбереш, каква загуба е това. Той за мен беше, както приятел, така и дете. За шестте години, които живя сме били разделени сумарно около 2-3 месеца. Най-дългото време е било 20 дена, когато при мен живееше, кучето на бившата ми приятелка, а той беше на гости на родителите ми. През останалото време винаги сме били заедно.
В момента изникват множество спомени. Съжалявам само, че има доста моменти, които не си спомням, а всеки миг прекаран с него е ценен.
Като реших да си взема домашен любимец се чудих дали искам игуана или куче. Отидох в един магазин за домашни животни за да разгледам кучетата и игуаните. Още с влизането в магазина на тезгяха видях една малка топка козина, която пикаеше на касовия апарат. Това беше моето куче. Не се замислих и за момент.
Като навърши половин година и малко от горе ходихме на почивка в Гърция. Там беше първото изпитание. Втория ден след пристигането ни като го разхождах в парка пред хотела той се заигра с мене и избяга на улицата където го блъсна кола. Леко за щастие, но от тогава вече нямаше страх от коли. Винаги съм си мислил, че ако не почине от старост, то ще го блъсне кола. Не бях прав. На следващия ден му дадох един голям телешки кокал, за да си го гризе с мисълта че не може да го глътне. Но уви пак не бях прав. Изгризал си беше едно парче и като гъска го налапа цялото. Заседна му на гърлото и нито можех да го извадя нито да го вкарам на вътре. След това почивката ми се превърна в ад. Всеки ден го гледах, как не може нито да яде нито да пие вода. Нищо. Можеше само да лежи и да се лигави. Гледката беше покъртителна. Майка ми ми казва, че не ме е виждала никога толкова притеснен от нещо. Нито толкова щастлив, когато след 4-5 дена повърна кокала. Аз не мога да ти кажа какво е било защото единственото нещо ,което си спомням е мократа му муцуна и каква жалка картинка беше. След още ден два се появи и ветеринаря на селото в което бяхме. Прегледа го, даде му някакви хапчета за да му се успокои гърлото и толкова.
За мое най-голямо щастие след този инцидент не се е случвало нищо толкова сериозно до онзи ден.
А иначе си беше добро куче. Добро имай в предвид добродушен. Въпреки, че изглеждаше страшно за всеки, който го вижда за първи път – 45кг старонемска овчарка. Малко по-голяма, малко по-космата и малко по-черна от стандартната немска овчарка. Никога не е хапал никого със злоба. Единствено съквартиранта ми от студентските години, си е патил малко по-сериозно от зъбите му, но и тогава не е било от злоба, а по-скоро невнимание.
Арто винаги усещаше когато нещо ми тежеше и идваше да си играем. Не ме оставяше докато се не повъргаляме малко по пода, леглото или там каквото се окажеше под нас. И съответно не се усмихна. Или просто да го хвана за ушите. Или просто да го видя, как спокойно спи. Винаги се успокоявах покрай него.
Изникват всякакви моменти и добри и лоши. Много са да ги напиша всичките, но все ми се струват малко. Не може това да са 6 години. А с времето ще избледняват все повече и повече. Тъжно.
Искам да изкажа искрените си благодарности на съквартиранта ми за помощта която ми оказа онзи ден. И не само на него но и на всички, които бяха тогава.
Най-много искам да благодаря на онова прекрасно същество, което беше до мен през тези два дена. Не знам какво щеше да ми бъде ако трябваше да съм сам. Не искам и да знам.
Благодаря ти.
П.П. Добре, че не пиша на хартия.
